Две убийства - една цел

    

Двете убийства са пресни, от тази седмица, сряда сутринта - на 15-годишната Лиляна Тодорова от дома "Иглика" в Трън и на 51-годишния екоинспектор Петър Петров в полето край Долни Дъбник. Едната цел, за която става дума, е престояла, та чак смърди - превратно да се представят най-острите обществени проблеми. За осъществяването й особено помагат медиите, които

волно или неволно сътрудничат на властта в перверзията

Ето как:
Почти всички вестници стръвно изтъпаниха на първа страница вестта за убийството на детето. Радиата и телевизиите започваха с това новините, а някои дори предаваха цял ден от Трън. За това имаше предостатъчно основания - след филма на ВВС за дома в Могилино и пошлите шоупрограми, подписки и изявления на висши държавни жени и мъже вниманието към подобни домове е възпалено до крайност.

Също така има известна засуха в разстрелите на крупни контрабандисти, дилъри на дрога или приближени до партии и държава национално отговорни бизнесмени. Убийството на Лиляна запълни тая липса за българската журналистика, умираща си да разприда подобни истории. А и самата история няма как да не вълнува широката публика. Вижте само: убиец - педофил, излежал вече една присъда, но притежаващ законно оръжие; жертва - свидетелка по ново дело срещу него и същевременно обект на страстта му; любовен триъгълник между убиеца, фатална жена-дете, избегнала смъртта, и бивш възпитател от дома, също съден; запои и оргии в кафенето на сина на убиеца; самоубийство на извършителя; закани за отмъщение от приятелките на Лиляна и т.н. Че как да се изпусне тая сгода за отразяване на уродствата, които лесно стават едновременно символи на нравствен разпад и огнени страсти в изтляващ градец, чийто шанс да влезе по друг начин в новините са нулеви? Как да не се питат и разпитват деца, възпитатели, учители и минувачи и патетично да се поднасят "разкрития" за живота в тия домове и около тях? Как дори президентът да не отбележи, че станалото не било изненада за него?

Как да не се обяви и траур за смъртта на Лиляна? Та всичко това така се търси...

На този фон не е изненада, че убийството на екоинспектора Петър Петров мина на задни страници, към края в новините, без преки предавания и без кордон полицаи, гарантиращи реда в Долни Дъбник.

Разбираемо: инспекторът бе убит от банда крадци едва ли не при "законна самоотбрана" - разбира се, на бандата. Той бил стрелял предупредително. Освен това бе убит на полето, т.е. някак безопасно за живота на други хора, освен тоя на колегата му, който даже успял да избяга с джипа и с умиращия инспектор към поликлиниката. Да избяга опитал и предполагаемият убиец, заловен на другия ден чак на границата с Гърция - и то от граничната полиция. Един вид, случката е банална като природно явление, не заслужава широко разгласяване, още по-малко изявления в медиите на президент, министри и шефове на дирекции. Тая смърт изглежда не заслужава и общински траур: току-виж възникнала "етническа вражда"...

Защо тогава да й се обръща по-особено внимание?

Ето защо: случилото се в Трън е инцидент, какъвто инцидент са тъй стряскащите убийства в училища, университети и общежития на далеч по-уредени и по-сигурни страни от България. Убийството в полето край Долни Дъбник е пряко следствие от обстоятелствата, в които пребивава огромна част от българските граждани, макар рядко да се стига до убийства на изпълняващи служебните си задължения лица, както и още по-рядко се залавят извършителите.

Оправдаващи се с глад, безработица и недоимък, стихийни или организирани банди кръстосват страната. Плячкосват имущество, разбиват къщи и вили, крадат добитък и стока. Къртят огради и дограми, изпразват мазета и тавани, изкореняват фиданки и обират на зелено реколтата, секат гори и рушат мостове, крадат паметници и оскверняват гробища. В повечето случаи имат оръжие - ако не огнестрелно, поне ножове, брадви, тръби. И те, както убиецът на Петър Петров, си ги носят за "самозащита", в случай че някой ги види или рече да им попречи.

Почти не познавам български гражданин, който да не е бил жертва на престъпление; милион са пострадали от групови набези, чиито участници изчезват в делата за "неизвестен извършител". Безогледността на престъпниците и масовостта на засегнатите

избиват в обяснимо, но тъпо в безсилието си примирение

Започва с успокоителното "Добре, че не са те заварили", минава през оптимистичното "Може и да ги намерим", стига до деловото "За дреболии не търсим пръстови отпечатъци, не е станало убийство". Чух го, когато обраха майка ми; чух го, когато пробиха стена, за да откраднат компютри и принтери; чул го колега, чиято вила не просто била разграбена, а разрушена до основи. Няма да се учудя, ако го е чул и министър Петков, когато откраднаха наблюдателните камери пред дома му - нощ преди убийствата.

Сякаш за оправдание, че не се вижда какво става навън през деня.

Тъкмо това тъпо примирение води дотам, че при убийства като споменатите изглежда напълно нормално да ни вторачват в "по-пикантното". С което се постига споменатата цел: перверзно се отмества баналното, масовото, ужасното уродство изобщо на живота у нас към това около домовете за изоставени деца и сираци - върхът на айсберга, който напредва към всички нас. Неумолимо.